Sex and the City and after

или „Да се завърнеш. Или не.”

Имало едно време, в най-вълвуащия и голям град на света, жена на име Кандис Бушнел. Тя била млад писател пред прага на блестяща кариера, когато издателят й подписал договора за издаването на най-успешната й книга. Вероятно така Кари Брадшоу, главната й героиня, би описала раждането на едно мощно социално явление, което за 10 години не е спирало да диша ускорено чрез хората, които по един или друг начин са станали част от него. Малкият книжен брат - книгата „Сексът и Градът”, който е далеч по-невзрачен от последвалия го сериал, вдъхновява няколко талантиви умове да създадат нещо уникално и неповторимо. Вероятно повечето хора намират в поредицата бляскаво отражение и стумул за младостта, суетата и разкрепостеността си, възхитени от така нашумялата мода и сексуалност, струяща от малкия екран. Но всъщност, успехът и истинската стойност на филма се крият другаде, по-дълбоко от първосигналния и посредствен масов прочит. А именно в душата на Sex and the City. Тя е нещо необяснимо, за което не може да се говори, а просто трябва да се усети. Тя е като малък диамант, не, диамантът е твърде крещящ, по-скоро е като колието „Кари”, което едноименната героиня носи – семпло, непретенциозно, но същевременно изключително ценно и близко до сърцето. За шест сезона душата бе нещото, което винаги ме грабваше и не оставяше интереса ми да умре. Ако трябва да съм точен, глаголната форма „бе” не е актуална, защото сериалът продължава да се гледа от хиляди, един от които съм аз. След шестте снимачни години всичко приключи сравнително навреме, така че сюжетната линия да не се разводни прекалено и „Сексът и градът” да остане в историята с доброто си име, и както някои казаха – оттегли се в разцвета на славата си.

Дотук добре. Но тази година навременното отдръпване от сцената беше опропастено от тромавото и неуместно завръщане – пълнометражния филм.

В чест на затворения кръг

Когато бях на 12, като повечето деца от моето поколение не обичах особено да чета. Помня, че почти насила изяждах до средата двете или трите книги, които нашите ми бяха давали. Но тогава се случи нещо необичайно. Магия. Тя ме зарази, защото се беше предала на много други по света преди мен, а сигурно точно в секундата, в която четеш това, тя продължава да върлува. Името й е Хари Потър.

Неправомерно убийство на дървета - 12.06.2008

* Първият фотос е от неделя 08.06.08, когато отново бяха изсечени дървета в двора на техникума по текскил и моден дизайн, който се намира в непосредствена близост до мястото на днешната сеч.

Всеки природолюбител може да си представи шокът и яростта ми, когато днес станах свидетел на брутално и безхаберно изсичане на дървета. На бул. Ал. Стамболийски срещу Пощенска и Централна Кооперативна банка и блок 175 двама работници, назначени от Дирекция „Зелени системи”, унищожаваха дърво след дърво. Веднага изтичах при тях, питайки ги защо го правят, а отговорът им беше твърде необоснован и неудовлетворителен – режели „само сухите клони”. Докато единият работник изговаряше тези думи, другият изсичаше втора поредна корона, не сух клон. Държа да подчертая, че дърветата бяха изключително зелени и здрави, те растяха по местата си откакто се помня. Плюс това каква според вас е логиката да отрежат само две дървета от цяла редица, кое от кое по-еднакви? Следващото ми незабавно действие беше да се обадя на Валентин Евлогиев Николов, зам. кмета на община „Възраждане”, като говорих с него или с човек, който се представи за него. Той ме увери, че веднага ще бъде изпратен еколог. Такъв, доколкото не са ме излъгали очите, не дойде. Последваха отчаяни мои опити да се свържа с някои от националните телевизии в рамките на 1 час, но никой не отговаряше. Единственият човек, който откликна, се оказа Георги Кушвалиев от радио FM+, като съобщи за сечта в ефир. Междрувременно от друг възмутен гражданин е постъпило обаждане в полицията, резултат на което бе идването на полицейска патрулка с двама полицаи, които, за съжаление не успяха да попречат на усърдните секачи. В 15.55ч., когато вече бях напуснал местопрестъплението, се свързах след десетки неуспешни опити с тел.952-28-64 на Дирекция „Зелени системи”. Сигнализирах за сечта, при което жената на телефона ми обясни, че тя е разпоредена и стига да са отрязани само короните, действията са правомерни. Единственото, което ми оставаше, беше да се примиря. Но, забележете, връщайки се 3 часа по-късно на бул. Александър Стамболийски, заварих три грозни дънера. След като разпоредителите сами твърдят, че е разпоредено изрязването на сухите клони, те трябва да понесат отговорността за унищожаването на тези цели три дървета. Като будно гражданско общество не е редно да оставяме случаи като този да се превръщат в тенденция, за която си затваряме очите и вдигаме рамене с оправдания. На виновните трябва да се иска отговорност. Не бездействайте при такива гледки, защото ако сега две или три улици са останали без дървета, то утре ние или нашите деца ще останем без дом.

самотни музики

Cat Power - The greatest

пусни си това

или

My Blueberry Nights - Cat Power - The Greatest

Някога, вече не помня кога, си намерих една китара. И с времето тя стана моята си китара. Дори в момента лежи на леглото до мен. С годините се научих да свиря на нея и сега съм ужасно добър. Имам си различни мелодии, но затова пък свързани от нещо много общо, явно съм създал … както казват – собствен стил. Всеки ден се мъкна с китарата, нося я навсякъде. И когато мога, дрънкам на струните - в кафе паузата, докато чакам метрото, въобще , когато нещо или някой не ме заглушава.

Чувствам се велико с музиката й. Сякаш ме изпълва и не се нуждая от нищо друго. Като най-добри приятели сме. Но не винаги е така … Понякога си омръзваме. И тогава ми се иска да има някой, който да посвири на китарата ми. Различни хора идват, опитват се, но вадят от нея фалшиви ноти или само като видят колко сложна е за свирене, дори не си правят труда да я разучат. Тогава се чувстваме самотни … Веднъж през лятото до мен в градината седна човек. Този човек взе китарата от ръцете ми, но това не ме смути … имаше някакво спокойствие в усмивката му, което ми вдъхна доверие. И той изкара най-красивата музика, която някой бе успявал да изсвири на моята китара. Беше почти перфектна. И за първи път се почувствах така щастлив. Останахме заедно до заранта, когато се разделихме. След това споменът ме топли дълго време. Сега различни хора идват при мен, захващат някакво присвирване и не звучи зле … но никой не стига майсторството на онзи …

Ако се огледаш, ще видиш, че всеки си има някакъв инструмент. Докато ходя по улицата, забелязвам все различни, няма два еднакви … някои хора ги държат гордо в ръце и ги обгрижват. Те ме карат да се усмихвам. Но от този тип са малцина. Повечето усърдно се стараят да ги скрият под дрехите си, да не би случайно някой да поиска да свири на тях. Други пък не знаят за какво служат и ги похабяват с всякакви глупави действия. „Не можеш да трошиш орехи с флейта!”, викам им, но кой ли ме слуша. А най-страшни ми се струват тези, които са си забравили инструмента някъде и изглеждат тъй празни.

Аз имам моята китара, а ти, вероятно твоята цигулка, барабани или маракаси. И когато се уморим да свирим сами на тях, колкото и да ги обичаме, искаме някой да посвири вместо нас с най-съкровените ни ноти. Но ще чуе ли някой някога наща музика, така както само ние я чуваме?

Малка мисъл за властта над човека

   В естеството на никой човек не са заложени възможността и правото да управлява друг човек. (И този, който бива управляван, този, който позволява, управляван е по своя воля.) Доброто не е във властта и съденето, а в обичта. Този, който съди, защото мисли си, че знае, нека да не съди, а единствено ако е осъзнал себе си, да помага на останалите да се осъзнаят и да намерят същността си. И помагайки, да не прави грешката да се опитва да съгражда свое подобие, а да обича другия, заради неговата природна уникалност.

Коледата без заглавие

„Честита Коледа” си казахме и този път . Надиплихме домовете, елхите, купихме подаръци за близки и роднини (или за други от мотиви не чак толкова красиви), както правим всеки път в изтичащите декемврийски дни. Повечето се събрахме с родата пред софрата. И каква хармония уж цареше, какво блаженство и успокоение в семейно уединение. Удоволствието бе пак приоритет, пирът за червата – навик толкова добре приет. И празникът се случи по инерция, както сякаш и живота ни тече.

breathing feeling

Bebel Gilberto. So Nice.

Отново неделният следобед ни бе завел в сумрака на 703, където виенското кафе галеше езика, а цигарата бе аристократична поза на мисълта.

Wilde life

 

 

 

 Обикновено когато прочета нещо и си помисля „Ахаа! Колко добре казано, все едно излиза от моята уста!”, това прозрение автоматично издига автора в очите ми. В същата връзка смело мога да кажа, че Оскар Уайлд е вероятно любимият ми писател. Но този етикет е твърде семпъл за проникновена личност като него, затова ще го нарека гений.

All you need is love (or social disease)

Roger Sanchez - another chance

Всеки път, когато се събуждам, денят ми е нов, вдъхновен и подарен. Всеки момент от него е най-големият подарък, който някога съм получавал. И аз дишам и съм благодарен. Умирам, раждам се отново, продължавам да вървя по моя път, крачка след крачка, и любопитно попивам с поглед света около мен. Виждам красота, защото мога, защото искам, и тя крачи неуморна с мен. Но вървейки, понякога ме брули леден вятър, той е хаос. В него хората се губят, лутат се, дори напълно ослепяват, разболяват се от вируси и, уви, някои от тях никога не оздравяват. И те си следват хаоса, в неговите безцелно задънени, пръснати улици, заразяват се един друг и разпространяват тази обществена епидемия, докато бавно гаснат. Случва ми се тяхното безредие да пресече пътя ми, и в такива моменти за малко се спирам объркан и недоумяващ, защото в него не намирам пламъка на моята красота. Остава ми само да изтърпя безпомощно, чувствам се безсилен. После безредието продължава да си гони вятъра, а аз – да си крача по пътеката.

Summer in the city

or the art of being alone

Летящо, нажежено, леко, лятото е тук. И аслфалтът в града е все по-самотен, защото хората ти, тези, с които иначе крачиш по него, сега са някъде и следват летния вятър. А ти, вече помирисал от комерсиалното разстройство на черноморието, се срастваш със стола и гледаш през прозореца на апартамента си, как слънцето грее навън.